Има една песен. Не е важно коя. По нея ме зариби един човек. Няма значение кой. Това беше преди няколко месеца. Тогава песента беше качена на профил в MySpace и нямаше от къде да се свали.
Сега вече имам тази песен. Намерих си я сама, свалих си я. Само че, вече не искам да я слушам. Не, това не е случая, в който искаш нещо силно и когато накрая го получиш, вече ти е все едно и не го харесваш повече. Не. Продължавам да харесвам песента.
Проблемът е там, че всеки път като чуя песента и почвам да се дразня. Най-напред се дразня на човека, който помолих да ми я изпрати и не го направи. Като се поразмисля още малко, почвам да се дразня и на други хора, които не са ми помагали, било то за толкова дребни или по-значими неща. Накрая, почвам да се дразня и на себе си, че се ядосвам за дреболии. Голяма работа, някаква си песен.
Да, ама не съвсем. По принцип съм свикнала, когато има да се свърши нещо, да се справям сама. Няма значение, че познавам някой, по-подготвен, някой, на който ще му е по-лесно. Щом мога да го свърша и сама, отделям необходимото време и усилия. Дори и да не постигна най-добрия резултат, съм спокойна, че толкова мога. Както се казва "малко, малко, ама си е мое".
Не обичам да моля хората за услуги. За това, когато поискам нещо, значи наистина няма да мога да се оправя сама, значи наистина не мога да намеря друг начин. Хората, които ме познават добре, знаят това.
Не мога да кажа, че съм най-отзивчивият човек. Аз също не харесвам постоянно да ме молят за нещо. Само че, за близките си хора съм готова на много. За това, ми е кофти, когато някой, който считам за доста близък ме разочарова. Дори и разочарованието да е просто някаква песен. Вероятно, същият този човек би ми помогнал в по-сложна ситуация. Или поне така си мисля. Защо тогава отказва нещо толкова незначително, толкова лесно. А пък защо аз обръщам толкова внимание на дребните неща?!
Ами, не знам. Понякога от най-незначимите неща усещам, че на някой му пука за мен, че го е грижа. По тях мога да разбера цялостното отношение на някой към мен. Винаги ми е било приятно да върша дребни неща за близките си хора, да знам, че съм ги улеснила, дори и минимално, че съм ги зарадвала с нещо.
Мислех си, че не само на мен ми е приятно това. Явно не е така. Може би трябва по-малко да си мисля. Както и да е.
А дребните неща за които говорите и на които много хора не обръщат внимание, са много важни. Понякога е трудно да ги преодоляваме, но когато свикнем с тях, те после ни помагат. Тогава се чувстваш израстнал над тях и над средата в която живееш.
Посдрав! :)