През последната седмица разбрах, колко много всъщност не харесвам хора, които прекалено се самосъжаляват. 

Познавам човек, който има прекрасно семейство, няколко верни приятели, красива и добра приятелка. Има възможност да се образова и да се развива в бъдеще. Въпреки това, същият този човек успява всеки ден да намери нещо, за което да се оплаква. Вечно намусен и нещастен, не се радва на това, което има, а се ядосва за това, което му липсва. Винаги има нещо, което не му стига, винаги има нещо, което да го вбесява. Без да си дава сметка, че това, което няма изглежда незначително на фона на това, което е постигнал до сега. Той просто иска ВСИЧКО.

Само, че тук пак се стига до моето любимо четворнно отрицание. А именно, нищо, никога не е достатъчно, когато не знаеш какво искаш. Винаги е така. Чарът на съвременния живот е, че е изпълнен с толкова много възможнсти. Когато избираме едно нещо, неминуемо се отказваме от шанса си да имаме нещо друго. За това човек си има преоритети. Няма как един човек да е перфектен в безкрайно много области. Изглежда толкова просто и самоочевидно и все пак явно не всеки го разбира. 

Да имаш ВСИЧКО не е непостижимо. Това просто зависи от амбициите и от вътрешната представа на човек. Всеки сам решава колко далеч иска да стигне, какво точно да постигне, кое е достатъчно и кое - не. Разбира се, човек не бива да се отказва от целите си. Мечтите се за това, за да се преследват докрай. Упоритостта е много ценно качество. И въпреки това, както се казва, човек знае и 2, и 200. ВСИЧКО може да бъде и много, и малко. Единствено и само въпрос на нагласа.

За това толкова ме дразни, когато някой е неблагодарен за това, което има. Не разбирам, как може някой постоянно да се самосъжалява и оплаква, вместо да се радва на това, което е постигнал, да го пази и да го развива.